Ипотпал
ИПОТПАЛ BG общество

ИПОТПАЛ BG общество (8)

Атанас Кръстев

Историята се повтаря, но като фарс. Тази мрачна истина със сигурност кара мнозина да се замислят доколко си струват опитите за промени в извечния човешки кръговрат. Безсмислената съпротива срещу неизбежното се състои или в незнание или прекомерно честолюбие на обречените. Може би пък прогресът на науката и техниката с революцията в бита подхранва илюзията, че това развитие се равнява и на прогрес в морала и обществените отношения. При гледката на някое вечно повтарящо се безобразие често се възкликва – „Как?! И това се случва през 21 век!” Сякаш настоящето е a priori кулминация на общественото съвършенство. Каквото и да е – опитите да се промени извечната същност продължават с нестихваща самоотверженост. Периодически площадите се изпълват с развълнувани тълпи, рушат се символи на статуквото, отделни личности се заклеймяват като автори на злото.

Така и през 1989 година хората в България, с изтрита в пустинята на тоталитаризма колективна памет, посрещнаха с жаден ентусиазъм промяната. Големи празни кошници задръстиха демократичния пазар. Представите за това, което трябваше да се случи бяха смътни, почерпани от малките пробойни в масовото съзнание от случайни попадения на дребни информационни метеорити от запад. Това отразено, кинематографично съзнание, допълващо обширните бели полета с развинтеното си въображение, естествено не можеше да предвиди какво точно може да се случи и как. Ясно беше сякаш само радостното усещане за едно настъпващо състояние на социална безметежност, разбирано като демокрация, свобода и справедливост. В крайна сметка обществото закипя под напора на изключително морални и във висока степен метафизични императиви.

Действителността се оказа друга. Още първата крачка, осмисляща тези императиви на промяната – равносметката и възмездието  – се пропусна с прекаленото великодушие на внезапното щастие. В крайна сметка поради различни причини реформаторите не можаха да отличат отговорността за целите от отговорността за средствата за тяхното постигане. Изразът „политиката е мръсна работа”, зад който всъщност се крие това разграничение, не беше правилно разтълкуван от неопитния политически ентусиазъм и бързо доведе до апатия.

Политическа недостатъчност на посткомунистическата демокрация

Обществото, неподготвено за тривиалните похвати на ежедневната политика, която всъщност по един бакалски, бюргерски начин създава демокрацията, бързо се обезвери. Безплодните напъни за пряк път до целта разколебаваха и демотивираха нагона на масите за един естествен в тяхното съзнание бърз и радикален резултат. Подготвени предварително за тази промяна, комунисти и винаги бързо ориентиращата се алчност, успяха без особени усилия да се „приземят” и в суматохата от разточителните ексцеси на политическа енергия в крайна сметка хладнокръвно да овладеят положението. С отчаяната сплотеност и изострените сетива на поставените под тежка обсада те бързо използваха всяка пукнатина в разпиляната опълченска тактика на новосформиращото се общество, за да се промъкнат невредими.

И така, зад падналите стени на крепостта се оказа един празен град без врагове и плячка. Последният номер на дявола, както казва Лешек Колаковски, е да ни убеди, че не съществува. Това чувство за безрезултатност и на безсмисленост на преживените надежди и възторг бързо доведоха до деградация на и без това крехката етична мотивация на промяната. Моралните и метафизични основания на промяната бяха изоставени и по един примитивен и опортюнистически начин бяха заменени с материалистически. Видни представители на дясната реформистка политика заизтъкваха, че за да победим комунистите трябва да действаме като тях и че проблемите на прехода са единствено икономически. И така целият смисъл на промяната, извънземните мечти на едно общество бяха погребани в морето от посредственост, лакомия и жажда за власт.

В крайна сметка се оказа, че посткомунизмът в България не е непременно „некомунизъм” и демокрация. Реформата се деформира до неузнаваемост. Не поради липса на морал, а поради деморализация.

В резутат - след няколко безплодни и все по-вяли опита за радикална промяна на политическата система, не бе премината онази критична точка, над която е пълноценната работеща демокрация. Най-вече не бе извоювано задоволително ниво на политическа представителност. Въпреки въвеждането на многопартийна система, не бе изградена видима и ефикасна връзка между представляваните избиратели и техните номинални представители. Тези т. нар. „народни представители” чувстват зависимост единствено от своите партийни лидери и нямат никакво притеснение от избирателите, а последните не разполагат с ефикасни средства за контрол. Накратко - представителите не са функция на представляваните.

Чрез една примитивна пропорционална система, която гаранитира преди всичко предвидимост в сраженията между партийните централи и ги предпазва от твърде големи издненади, политическата воля на избирателя се лута, пределно опосредствана, като в крайна сметка се размива и загубва възможността за концентрирано въздействие върху политическата действителност. Липсата на реално представително управление създава възможност за запазване на голям свободен властнически ресурс в държавата, за употребата на който играчите във властта значително по-лесно се договарят встрани от конституционния източник на тази власт. Така се запазва висока степен на централизация у държава, която държи здраво юздите в обществения живот и икономика. Страната е завладяна от шепа плутократи.

В сферата на икономиката псевдо-демокрацията се изразява в небивала престъпна концентрация на материалните средства в ръцете на едно малцинство, облагодетелствано при това не от свободната икономическа инициатива, а от политическата власт и обикновено насилие. Ключови думи на прехода станаха „престъпна приватизация”, „мутризация” и въобще всички синоними на незаконно забогатяване. А жизненоважно за съвременната пазарна икономика е едно значително по-равномерно разпределение на националното богатство, наличието на мощна средна класа, която не зависи от политическите ветрове. Обществото се разделя само на много богати и много бедни, които са и по принцип най-зависими от държавата.

Съвсем логично олигархичната държава, на която не пречи ефикасен демократичен контрол, върви по най-преките пътища за реализация на целите си. На нея са естествено враждебни всички алтернативни източници на авторитет и на възможна конкуренция.

В резултат се запазва един държавно-правен модел, не особено различен от тоталитарния. Модел, за който е характерен силен акцент върху държавата като самостойна ценност, в сърцевината на който е нацията като препариран музеен експонат, чиято относителна тежест е по-скоро в историята, отколкото в настоящето. Както при комунизма се служеше на абстракции като „светлото бъдеще”, така днес се служи на славното минало. Миналото, така, както е видяно от официозната патриотична история, се превръща в проект за социална архитектура, който задава чертите на нацията и днес.

Религията в картината на българския посткомунизъм

Важен елемент от тази ретроспекция се явява религията. И то не религията като теологическа доктрина, а Църквата като земна организация с нейния политически потенциал. Тук няма никаква носталгия по теокрацията. В духа на отбелязаната прилика между настоящето и най-близкото минало, и сегашната държавност възприема изцяло и безкритично секуларизма. Присъствието на патриарха и главния мюфтия в парламента, различните освещавания на държавни символи и непохватното кръстене на висшите държавници са просто екзотична палячовщина. Държавата не е загрижена за днешното състояние на Православната църква, нужна й е историческата опаковка, която да кичи с колорита си властта и да й придава тежест, по-голяма, отколкото заслужава.

Все пак новият секуларизъм, въпреки приликите си със стария, не е така краен. Като цяло олигархическият модел е значително по-скромен в целите си. Той подхожда много по-икономично, като се съсредоточава предимно върху области, от които произтича пряка полза. Той няма идеологическите скрупули на тоталитаризма. А и прегръдката с църквата има редица удобства като се започне от това, че всяка власт изпитва нужда от освещаване, както напомня Жилбер Дагрон.

Споменатите общи черти на прехода започват да се изявяват съответно и в религиозната действителност. Поначало всяка високо централизирана държава е твърде ревнива за властта си и се опитва да подчини религията като традиционен съперник. Или като експроприира изцяло обществената й територия, или като я привлече в своята здрава прегръдка, подхвърляйки й мизерни концесии.

Вторият вариант се оказва значително по-естествен у нас. Първият подход, който можем да наречем френски модел на детрониране на Църквата и пълното й отделяне от едрата собственост и публичните дела, не е подходящ по много причини у нас. Той бе напълно възприет от тоталитаризма като най-крайна форма на секуларизма. Очакваше се все пак не разгромяване на църквата, а нейното освобождаване като една от жертвите на стария режим. От своя страна слабостта към историята с лекота извиква към живот реминисценции на византийския цезаропапистки модел (i). И двете страни са високо подготвени за такова развитие. При това държавата тук си има работа с организация, дресирана от тоталитаризма да понася всякакви издевателства. Ето как при изготвяне на новия закон за вероизповеданията политиците заговориха открито за симфонията между църква и държава. Този мотив зададе и окончателната партитура на новия репертоар на отношения между тях.

И така, с хладнокръвна пресметливост различни правителства задърпаха и без това окъсаното расо на православната църква, за да я употребят в своята идеологическа пантомима. Другите религии бяха насметени зад кулисите  поради неподходящите си роли и костюми за историческата постановка. Тихата и безконфликтна Църква лесно зае мястото, което й беше определено.

И все пак за някои, повярвали в демокрацията, изглеждаше нелогично това, което се случваше с вероизповеданията. Свободата сякаш нахлуваше навсякъде, подминавайки вярата. Цели четиринадесет години след началото на реформите продължи да действа стария Закон за изповеданията – отличен екземпляр на болшевишко мракобесие.

Вместо либерални първите законодателни стъпки на новата власт бяха силно рестриктивни по отношение на неправославните вероизповедания. Законът за лицата и семейството, по който се регистрираха всички юридически лица с нестопанска цел, бе изменен по отношение религиозните организации, като те бяха дерегистрирани, а за тяхната евентуална нова регистрация бе въведено абсолютно дискреционното изскване това да става след съгласие на Министерски съвет. Дълго време съдебната практика, основана на това изменение, приемаше, че това съгласие, респ. несъгласие на Министерски съвет, не подлежи на съдебен контрол.

В резултат на разнообразни политически сметки през 2003 година се пръква сега действащия Закон за вероизповеданията. С него православието в лицето на казионния синод на Максим е тържествено коронясано за цар в религиозното общество. Другата му част – отцепниците на Инокентий, е правно низвергната и буквално ликвидирана с брутални гонения. Неправославните изповедания са сбутани в нискостепенни категории на външната граница на търпимостта. Синодът на Максим, който къде поради некомпетентност, къде поради немарливост има сериозни проблеми с пререгистрането на устава и ръководството си, е тържествено удостоен с регистрация по силата на самия закон. По силата на същия акт съперниците от Алтернативния синод, поддържани от противоположна политическа клика, са обявени извън закона и подложени на преследване.

Така една официална православна църква е въздигната в държавен символ, перла в короната, част от униформата на държавата. Така българското православие, ставайки държавна собственост, се превръща в държавна религия. Докато властта трескаво приватизира средствата за производство, по отношение на православието е извършена пълна контраприватизация.

Възможни перспективи

И така, както присвоява политическата власт и парите, олигархията присвоява и Църквата. Ползите за Църквата се оказват съмнителни. Доколкото има такива, те се отразяват единствено на църковната върхушка. Докато владиците носят швейцарски часовници и карат немски лимузини, низшият клир тъне в мизерия и е изправен пред нуждата да прави всякакви фокуси, за да оцелее. Става пределно ясно, че държавното подаяние не е благотворителен жест, продиктуван от непохватен патриотизъм. Отсега нататък държавата ще „привилигирова” църквата въпреки нейното желание и воля.

И така, абсурдът от времето на Тодор Живков продължава, като черковните сводове още дълго ще се огласят от благословии към своя земен собственик. А обичайната готовност на православието да разчита на държавна покрепа постарому ще тушира този идеологически оксиморон. Истинският лик на временната власт проличава без всякакъв грим в бруталното й отношение към малцинствените религиозни общности, които претърпяха и продължават да търпят произвол и дори открито насилие. Дали защото те, въпреки че стриктно отдават дължимото кесарю, поддържат своята автономия? Или не пасват в националистическата постановка с твърде космополитната си драматургия?

Какво е бъдещето на тези отношения?

Дотолкова, доколкото държавата черпи ползи от Църквата и религията въобще, тя ще изгражда и своите отношения с нея. Така или иначе, неувяхващият национализъм, използван от всяка политическа амбиция като универсален ключ за властта, ще изисква запазването на православния декор и държавна собственост върху него като част от сценографията на политическия театър.

Изниква трудният въпрос - дали Църква и общество ще осъзнаят трагикомичното си положение и ще решат да променят нещата изоснови. Възможно ли е фарсът да има хепи-енд?

Твърде неясно е. Със сигурност обаче в притихналата кошара от ухо на ухо ще продължи да се разказва за дядо Иван, чичо Сам, Европа и други чутовни политически герои. Ще се спори кой от тях ще посрещаме първо с хляб и сол. Докато някои продължат да възкликват: „Как?! И това се случва през 21 век!”

Единение на народност и религия като отправна точка за „анти-сектантските” тежнения

еп. Христо Писаров, през. Михаил Новак

След започналите промени в източния блок, България се оказа политически и духовно зависима  и по линия на Българската православна църква от Русия. Съвършено ясно е, че в България повечето медии са създадени и се контролират от бивши или настоящи кадри на Държавна сигурност. Идеята за запазване на политическото и културно влияние на Русия върху балканските народи включва и формирането на национално съзнание в контекста на панславизма, пречупен през традицията на византийската култура. Това е обществена тайна, която ще става все по-актуална, и в контекста на тази констатация ще се опитаме да предложим една интерпретация на настоящите проблеми около взаимоотношенията  на Държавата с религиозните общности.

Объркано историческо наследство

Най-напред трябва да отбележим факта, че атаките срещу християнските църкви, които поради една или друга причина не влизат в посткомунистическия държавно-религиозен модел, е плод на духовна рефлекция, която е породена от страха за загубата на влияние върху по-голямата част от българското общество. Невежеството, оскъдната информация и класовата нетърпимост, която се опитват да трансформират в религиозна, се оказват основното оръжие на болшевишкия светоглед. И макар това да е една от основните тези, които се подържат от интелектуалните среди и в България, един по-дълбок и характерен за нашето общество проблем, който съпътства религиозната нетърпимост, е кризата на идентичността.

Българското общество в началото на 21 век се оказва твърде объркано и лишено от качествена историческа и интелектуална приемственост. Свидетели сме на много митологеми, част от които са свързани с това, че православието е запазило българската идентичност през вековете. Началото на този процес започва по време на Възраждането и като че ли за  малката история на нова България се оказва твърде решаващ, особено за неукрепналите в християнските ценности български граждани. Желанието да се запази любовта към рода, която бе почти изкоренена по време на комунистическия режим, кара хората да търсят близкото, родовото, автентичното, което да даде възможност да се преформулира светогледа от интернационално комунистически в достоен и отнесен към християнските ценности.

В този смисъл трябва да отбележим, че за съжаление православното мислене, което би следвало в керигматичната си дейност да проповядва духовно освобождение, всъщност подклажда и обслужва тоталиратното мислене. Макар за някои това да звучи скандално, още в началото на 20 век руските интелектуалци от кръга „ВЕХИ”  отчитат пагубната роля на православието за прокарването на болшевишките идеи в Русия. Благодатната почва, върху която израства съвременния посттоталитаризъм, е националната църковна идея и автократичната форма на управление и авторитетност, характерни за църквата от нейния средновековен византийски период. Опитите да се втълпи на българина, чрез православната литература, идеята за ортодоксалност през призмата на един народ, на Божие стадо, неминуемо довежда до различни прояви на отхвърляне, под формата на агресия, съмнение, неприязън, трайна омраза към другомислещия, особено към този, който се определя като християнин.  Интимната идея е да се вгради в съзнанието на българина под формата на аксиома, че както две и две е четири, така и християнството е православие, а всичко останало е лъжовно и еретично. Освен това тези християни биват сочени като родоотстъпници, защото са проводници на  интересите на западното християнство, което е еретично според  православната църква.

В тази схема на мислене, българинът е доведен до положението на обезумяване, защото се оказва, че достойнството на неговия род, на неговото минало, което би следвало да бъде по-добро от преживяния комунистически режим, се оказва недостатъчно като ценностна система, за да се пребори с предизвикателствата на днешното посттоталитарно общество.

Библейски християнски ценности в основата на общественото разбирателство

За да запазиш любовта към човека, любовта към съвършенството и по-добри дни за човешкия род, явно се изисква нещо повече от опора в миналото. Изисква се вяра в бъдещето в новият преосмислен и демитологизиран образ на Христос, освободен от робството на историчността, посредствеността, егоизма и религиозния фанатизъм. В това отношение Господ Иисус Христос явно говори.

Матей 16:25 защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери;

Марко 8:35 Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.

Марко 8:34 И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.

Нефрагментирано общество въпреки различията

Актуалната тема за България днес е гражданското общество. Тук също трябва да споменем, че византийският православен модел не познава тази идея и не я включва в собствената си ценностна система. Разбираемо е, че официалната държавна църква неминуемо, след време чрез духовните промени, които ще настъпят от осъществяването на идеите на гражданското общество, ще се промени в благодатната посока на реформа, макар тя все още да не осъзнава това. За да бъде разбира се това възможно, е необходимо в гражданския сектор чрез масмедиите да се прокарват плуралистични конструкции, които изискват и духовно озарение сред прогресивно мислещите християни.

Първото нещо, което нашият анализ сочи като важен процес за реализирането на една по-добра и по-хуманна християнска картина на един бъдещ  обществен живот, е в преосмислянето на доктрините, които разделят християните. Така един бъдещ многообразен като феномен, а по същество единен в любовта си към Христос, духовен организъм, ще може във всички сфери на българското общество да оказва благотворно влияние за развитието на един по-добър и освободен от религиозни предразсъдъци свят, в който ще живеят нашите деца.

Второто нещо, което трябва да отчетем, е необходимостта от креативно мислене. За нас е важно да молитстваме активно, Бог да даде в света водачи, които да се отнасят към християнството със съзнанието на творци, които създават ново време, които участват в активния промисъл на Бога, който е творчество. В този смисъл на България са нужни, освен пастири, и духовни творци, които освен чрез методите на проповедта и благовестието да съумеят чрез науката и изкуствата да привличат човека в желанието му за пребразяването на този свят. Парадоксалното е, че именно в автентичната библейска източна църква идеята за преображението на света е една от може би най-интимните идеи. Вярваме, че в бъдеще преображението на мисленето ще бъде изявено с появата на много нови духовни феномени.
Михаил Новак
В историята на европейската култура елинският свят е носител на идеята за демокрация, отглас на идеята за многообразие и плурализъм. В древността обосновката на обществото е минавала през различните психологически типажи, приписвани на езическите божества.

В културологичен план, целият средиземноморски регион, вероятно поради факта, че жителите му са се занимавали с търговия и корабоплаване, дава широк потенциал за плуралистични отношения. Последните съответно рефлектират в митологията и ежедневието. Цялата плеяда от богове не се подчиняват на една единствена идея, а всеки проявява своя идентичност, където са възможни противоречия и прояви, несходни за величието на боговете. Като оставим настрана няколкото етапа в елинската култура за реформи в съзнанието на елинския свят, вероятно най-значим по времето на Еврипид, ще видим, че чак при Платон се проявяват първите наченки на борбата с плурализма.

В това отношение работата на Карл Попър The Open Society and Its Enemies, отчита идейните перспективи на тоталитарното мислене, което по същество не приема многообразието и противоречията. Осмислянето на връзката на юдейската с елинската култура, плод на които е християнството, ни представя борбата на различните светогледи на номадските еврейски племена с техния патриархален и патерналистичен усет за съществуване и плуралистичните отношения на търговеца и селянина в средиземноморския регион. За обяснение трябва да подчертаем, че християнството в случая не се разглежда като чисто религиозен, а като културен феномен, което означава, че в религиозен план личността на Иисус Христос остава отворена парадигма, докато в религиозно-идейните и държавно-канонически интерпретации представлява културна трактовка.

В този смисъл наистина интересен се оказва идейният преход, който се осъществява от идеята за единния Бог към идеята за парадоксалния Бог на християнството, което твърди, че идеята за Светата Троица е велика тайна. В тази велика тайна ясно можем да видим наченките на плуралистичен вектор на мислене, в който Отец споделя отговорности и действия, които не се отнасят само до Него, тоест до една Личност.

Явно в тези вътрешни противоречия, които остават велика тайна на Откровението, християнството в различните си периоди на съществуване, се е опитвало да смекчи вътрешните противоречия за сметка на евангелските послания, дадени чрез образа на Иисус Христос в света. Много историци, предимно реформатори, като например Адолф Харнак, твърдят, че християнството в своето историческо развитие все още не,може да се откъсне от стериотипите на еврейската култура.

Законническото отношение, което по същество структурира номадската идея – Баща – синове, в християнството се превръща в отношение Троица?! - Ангелски свят – мъж – жена...

По същество тази йерархична структура, която е характерна за целия средновековен период на християнството, сама по себе си е противоречива. В книгата си „Византийско богословие” отец Йоан Майендорф отчита йерархичната слабост на Ареопагитите, като подчертава, че Архангел Михаил, който би следвало да е предпоследен в йерархичната подредба на ангелския свят, парадоксално се оказва началник на всички ангелски войнства. Това движение по вертикала представлява един плуралистичен пробив в систематичното изложение на византийската мисъл. Факт, който подсказва трудността да бъде подчинено Евангелието и структурирано по идеите на еврейския патернализъм.

В това отношение реформацията в социален аспект (подчертаваме в социален, защото във верови аспект имаме тежки фанатични форми на вяра) в някои направления представлява пробив в средновековно-феодалните църковно-държавни отношения.

По отношение на веровите концепции отчитаме наличието на много ортодоксии, явление, което подсказва възможността за преодоляването на едностранните или ограничени възможности на определени църкви да представят един универсален модел на християнството. Явно в процесите на осмислянето на плурализма, като философска концепция и религиозна трактовка е нужна нова идейна постановка, която да се опита да преодолее идейните и социални закостенелости в църквите, които пречат на пълноценните човешки взаимоотношения.

Явно като защитна реакция, тук държим да подчертаем, че християнството, което не се намира под влиянието на религиозния усет за Христос, а по-скоро под влиянието на философско-културните трактовки на Евангелието, се опитва чрез стари идейни форми да защити позициите си. Тази реакция ни отвежда към стария свят на инквизицията, религиозната сегрегация, религиозния фанатизъм и църковно-държавен автократизъм.

След падането на комунистическия режим в Източна Европа, което някои политолози определят като посткомунистически период, можем да отбележим, че в България християнските общности имаха възможност да заявят своята самоидентификация, която обаче по същество определи по-скоро различията между християните отколкото   тяхното единство в Христа.

При различните църкви, социалната рефлекция за запазване или развитие на религиозното статукво доведе до разнообразни духовни прояви.

Казионната православна църква открито притиска държавата за поддържане на църковно-държавни отношения, които са архаични и нямат отношение към съвременността. Със  синодално решение е забранено на архиереите и свещенослужителите да влизат в съвместна молита и съслужение с други християни, като се опитват да вменят тези си действия на държавата под формата на църковно-държавен протокол.

От друга страна реформаторските църкви в дисидентски дух (подчертаваме дисидентски, защото голяма част от духовните водачи на днешните църкви са кротували по времето на комунизма) се опитват да се самоопределят като жертви на безбожен терор или религиозно отстъпничество заради твърдостта във вярата си. И тук е важно да изясним религиозния феномен, който се проявява под формата на културно-религиозен архетип, който вътрешно цели възможността за контакт или осъществяване на плуралистични отношения за сметка на личното самоопределение и съзнание за достойнство.

Феноменът се състои в това, че жертвата и палачът еднакво се явяват във формата на инквизитори, което в идеен план се прехвърля върху отговоността на Отца, Който въздава. Желанието да бъде компенсиран, дали за сметка на личностни разбирания или  социален статут, довежда християнина до желанието му да упражни светогледа си под формата на логосен модел, което означава, да съвмести противоречията, неудовлетворенията и всичко, което не отговаря на системата на мислене в логическата постановка на праведно и неправедно, свято-грешно,  като се забравя основното послание на Иисус Христос: „Не съдете, за да не бъдете съдени”.

Оказва се, че моралистичното желание на човека да узакони Бога като суверен, от една страна, и от друга, да се самоопредели в идеята за единното, общото, общовалидното, общоценното, довежда до парадокса, до странните обстоятелства да не усещаме присъствието на Христовата любов в цели църковни общности. Образът на Отец става проекция на нашия несъвършен дух. В този смисъл осмислянето на вътрешните заявки на идеята за Светата Троица, като възможен плурализъм, представляват предизвикателство за духовното, философско и гражданско-политическо осмисляне на идеите на плурализма.

Докога новоизлюпени политици и жени-политици ще "откриват топлата вода" в сферата на най-съкровената част от човешката личност и общество, свободата да вярваш и да се покланяш на Бога, просто защото провидението е допуснало да попаднат във властта? Разбира се, нямам отговор на този риторичен въпрос. "Атака" и  Цвета Георгиева от Варна промоцираха идеята за нов закон за вероизповеданията. Но преди да коментирам казаното от депутатката в телевизионно предаване ще посоча, че тяхната инициатива доказва за пореден път споделяното от години мое мнение:

Закон за вероизповеданията не трябва да има.

Не само не трябва да се приема нов закон за вероизповеданията, а досега действащият трябва да се отмени. Църквите следва да се регистрират, ако искат, като всички други нестопански организации по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Без никакви изисквания и никакви ограничения. В една такава постановка може да остане Дирекция „Вероизповедания” като консултативно-информационна държавна агенция, която да изпълнява функциите на държавата по чл. 37, ал. 1, изр. 2 от конституцията.

Важна, но не единствена причина, за това мое виждане е, че ако няма такъв закон няма да има какво да се променя и опити да се пренаписва. Пренаписването на закони от всяка нова власт е не само нарушение на основни принципи на цивилизованото законотворчество, но стресира цялата общественост с фанатизма на хора, които се отличават с арогантността си и най-вече с неграмотното си отношение към темата за вярата и духовността.

Да не бъдем голословни, а да анализираме няколко от бисерите на народната представителка изказани в гореспоменатото предаване.

Нови, неизвестни досега правни понятия

Г-жа Георгиева заяви, че вероизповеданията, които тя не одобрява трябва да се „дерегистрират”. Такъв термин не съществува в правото. Има термин „прекратяване на юридическото лице”, по определени причини, изброени в закона. (Ако приемем, че този пропуск е плод на незнанието на народната представителка от „Атака”, въпросът е защо в такъв случай тя пише закони?)

Вяра само в нарочни храмове

Законодателно установяване на монолитна държавна религия-идеология

„Ще им го отнемем (правото на вярващи да се сдружават ако са 300 души – б.м.) надявам се..тези вероизповедания целят отклоняване на вярващите от българската православна църква и от традиционната за България религия”.

Тук в прав текст представителката на законодателната власт пропагандира срещу конституционно установения строй в Република България. Чл. 11, ал. 2 от конституцията на страната гласи, че не може да се установява единна държавна идеология, по аргумент на по-силното основание – и религия.

Освен това свободата на проповядване на своята вяра и критикуване на вярата на другия е част от свободата на религия и свободата на словото въобще. Така че, ако вероизповеданията се опитват да отклонят хора от българската православна църква, това е част от свободата, за която г-жа Георгиева явно няма категории. Ако нейната любима православна църква е наистина толкова традиционна и толкова част от българският дух и култура, то тя няма защо да се притеснява от разни секти, срещу които духовният исполин, православие ще се справи без проблем. Но явно тя не е сигурна, че институцията на Максим е достатъчно авторитетна и автентична за българите и българщината, ако иска да отстрани всяка конкуренция и обмен на идеи със силата на закон.

Единна вяра, в светлото социалистическо бъдеще или в държавно одобрена църковна институция е недопустима, ако българското политическо устройство следва да остане такова, каквото е в момента. Освен, разбира се ако по някакъв свръхестествен начин всички станат изведнъж и вкупом убедени вътрешно, че имат нужда от институцията на Максим. Но това трябва да стане именно вътрешно, а не чрез държавна демагогия (като при комунизма - 99% гласове за партията-майка) нито чрез държавна принуда. Но това или не е ясно на Цвета Георгиева и мислещите като нея или тя и другарите й се заблуждават, че безпрепятствено ще наложат чрез закон единомислие сред народа.

...

В свободните демократични общества държавата не наказва хората за техните мисли и убеждения. Дори и когато тези убеждения са изказани публично, или пък когато тези убеждения не се харесват на управляващите. Не подлежат на ограничение и хората, които са решили да се сдружават на база на своите виждания. Убежденията не са престъпление, както и свободата на словото да проповядваш религия не е престъпление. Държавата трябва да наказва за престъпни действия, а не за светоглед и убеждения. Вярата в Бога не е престъпно действие.

Освен това, (за кой ли път?) следва да напомним на г-жа Георгиева и хората поддържащи нейната позиция, че регистрацията НЕ Е държавното разрешително за дадена вяра. Държавата не може да се меси в богословието и съвестта на хората, и чрез някаква регистрация пред изпълнителна или дори съдебна власт, да казва чия вяра е добра и чия лоша. Държавата може да наказва само за действия, и то такива, описани в нарочен закон, който дефинира тези действия като престъпления. Този закон се казва „Наказателен кодекс”. За проповядването на убеждения също не се налага наказание.

Вяра в Бог = алкохолизъм

Депутатката от „Атака” в предаването също призова религията да се третира като вредна за подрастващите, също като продажбата на алкохол (ако не е тяхната религия, естествено). Според нея ще трябва да се променят входовете на училищата, за да не зърнат случайно подрастващите ученици, зомбирани от държавното образование, някой вярващ или някой религиозен символ. За по-ленински подход и най-твърдите привърженици на БКП не могат и да мечтаят. За сравнение:

Ленинистите  (са за – б.м.) революционната класова борба против религията, борба, неизбежно преминаваща в преследване. Много пъти се подчертава, че борбата против религията не е научна, както смятат просветителите, а е класова. (Н. Бердяев, „Комунизмът и християнството”, от Извори и смисъл на руския комунизъм, 1994)

Признаваме, че Георигева призовава за борба срещу религията и свободата на религията, в името на религията. Няма ли парадокс тук? Той се състои в това, че Георгиева, не е пастор, проповедник, свещеник, равин или имам. Тя е представител на държавата, на законодателната власт. Нейната идентификация с „православната църква” като официална вяра и срещу всички други вероизповедания веднага превръща православието в държавна идеология. Така държавата на практика обсебва православието за своя идеология, и всяка друга идеология остава извън одобрението на държавата. В нашия случай с Цвета Георгиева и „Атака” – извън одобрението на закона.

Налице имаме опит за мълчалива отмяна на конституционния ред в България. Чл. 11 ал. 2 забранява установяването на държавна а политическа партия или идеология. В гореспоменатият контекст „Атака” се опитва да установи православието като такава. В този смисъл православието престава да бъде вече само вяра. То става идеология за налагане на държавната воля.  В най-добрия случай Атака и Георгиева използват религията за политически цели, поведение забранено от чл. 13,

Отново регистрацията като средство за духовен контрол

В свободните страни регистрацията на юридически лица има една цел – да помогне за улесняване на сдружението в неговото участия в „гражданския оборот”. Под граждански оборот се има предвид сключването на сделки – за наем, за откриване на банкова сметка, за покупка на пиано за църковния хор и т.н.

В тираничните режими регистрацията има за цел да подложи на тормоз и да контролира вяра и идеологии, които поставят под въпрос абсолютната власт на взелите властта. Що е тогава „регистрацията”, ако не е легитимиране на моите убеждения пред държавата и обществото? На чиновника ли трябва да давам отчет за това в кого и в какво вярвам? Бюрократът и такива като г-жа Георгиева ли ще сложат печат на одобрение върху съвестта ми, за делото, което всъщност Христос извърши за мен и върху Библията ми, с която се идентифицирам? Но точно този абсурд, предложен от партия „Атака”, подкрепена то бившият служител на комунистическата ДС, министър Димитров, ще стане законодателна реалност. За християните трябва да е ясно, че ние въпреки, че сме призовани да спазваме светските закони, да плащаме данъци, не можем да се покланяме на държавния идол. Вярващият човек не може да приеме хомот на съвсетта и убежденията си идващи от държавната бюрокрация.

„Ще забраним всичко ще е забранявано по света”

Горе-долу това е още една от брилянтните идеи на Георгиева. За сравнение в „империалистическа” Америка, за регистрацията на църква трябва да направите следното. Да попълните учредителен акт за създаване на нестопанска организация. Достатъчно е да сте един, но може и двама. Да сложите наименование, срок и представител име и адрес, за кореспонденция от страна на щата и данъчните. Плащате между 20 и 30 долара такса, зависи от щата и пращате учредителния акт по пощата на съответния департамент (министерство). Там го преглеждат за нужния минимум изисквания и ви го връщат, пак по пощата.

А пък ако сте нестопанска организация, която е църква или религиозна такава, имате право на данъчни облекчения. И това е. Не ви преглеждат дори устава, просто в даден момент трябва да го приемете и да си го държите в архивите на регистрирания адрес на организацията. Учредителите, та дори и директора на организацията, могат дори да не живеят в щата, в който е направена регистрацията. Нужно ли е да уточнявам, че в САЩ няма закон за вероизповеданията, който да определя минимума вярващи, които да вярват заедно? Но Щатите пък нямат щастието да имат традиционна религия като православието, което да е крепило американската държава и национален дух в кратката им, но успешна история. Нито пък са имали от друга страна държава, която да търси любима религия, която да осинови за политически натиск над обществото.

Контрол над съвестта – национална политическа философия

Иронията на страна. Нивото на предложението на Георгиева е много, много ниско. И защо е важно сравнението с американската държавна система и нейното отношение към религията? Защото в това сравнение изпъква политическата философия, която движи българската държавна власт, власт, доказано не в състояние да се справи с предизвикателствата на демократичното управление, и политическата философия на една определено адмирирана, макар и  не съвършена, система на държавно управление – американската.

Разликата е в това, че в Америка държавата не е считана за източник на правата на гражданите и хората под юрисдикцията на тази държава.

В скорошно дело пред американските съдилища, спечелено от юридическата фирма за свобода на религията „Бекет”, последната успя да спечели срещу анти-религиозен гражданин, който изискал от съда да се отмени „Бог” от клетвата за вярност, често произнасяна в училищата. Аргументите на „Бекет”? Споменаването на фразата „една нация пред Бога” първо не е задължително, както и самата клетва. На второ място това обръщение към Бога произтича от „американската политическа философия, в която споменаването на Бог говори за това, че не държавата дава правата и достойнството на хората, а те произтичат от друг, независим и по-висшестоящ източник. Това е теорията за естествените права. Тоест, справедливостта и  правата на хората не произхождат от държавния глава или чиновник, а от Всемогъщия Управител, който е над всичко и всички.

Така вярата в Бога тук има политически оттенък, с който мнозина вярващи не биха били съгласни. Но в същото време този политически оттенък на Божието име води до стесняване на тоталитарното виждане за майката-държава. Виждане, което е в основата пък на българската и абсолютистко-тоталитарна политическа философия – „държавата това съм аз, щом съм във властта” и „държавата над всичко”. Дори и над вярата и съвестта на хората.

При тези дълбоки корени на незачитане на основната човешка свобода – свободата да вярваш в Бог и да му се покланяш без намеса от светската управа –едва ли на територията под юрисдикцията на българската държава скоро ще угасне ревностния плам да се въвеждат ограничения за хората с религиозни убеждения. Въпросът е как ще реагират хората, които са пряко засегнати – като уплашени балансьори на статуквото или със законното искане за радикален отказ на държавата от контрол над правото на хората да вярват в Бога и да му се покланят.

Г-жа Георгиева твърди, че не трябвало да се събират вероизповеданията в апартаменти, а в храмове. Този тип мислене, веднага изравнява Георгиева и партията, която представлява, с най-репресивните по отношение на религията режими в европейската зона – Беларус и Азербайджан. Тоест, аз не мога в собствения си дом, който по конституция е неприкосновен, да си мисля за Бога и да си чета Библията с двама или трима приятели?

За сведение на г-жа Георгиева събранията на закрито без разрешение от властите са фундаментално човешко и политическо право, записано в конституцията (Чл. 43, ал. 3). Дали се събирам да празнувам рожден ден с приятели, да пия ракия или да се моля на Бога не влиза въобще в работата на нито на държавата и нейните чиновници, нито на „Атака” и нейната депутатка. Щом съм в частна сграда, още повече личното ми жилище, било то под наем, в хотел, общежитие или собствено – държавата и нейните органи нямат право да пристъпват без изричното ми разрешение или със заповед от прокурора. Зад поведението на Цвета Георгиева прозира нагъл опит за контрол и бъркане в работите на хората и не само над вярващите, но над всички. И то в работи, които държавата не може да се интересува. Забранено й е от ЕКПЧ и българската конституция -  религиозната вяра и нейното практикуване.

В година 2009 – та, на 1. 11. в 11:11 часа в сградата на Културния дом „Красно село” в кв. „Хиподрума”, ще се състои представянето на новото начинание на блогърите от блог.бг – тяхното книжно списание.

Както е известно – Интернет не е Народната библиотека, затова е добре най-доброто да се положи и върху хартия, пък макар и в по-ограничен тираж. Досега вестниците и телевизиите от време на време си „клъвваха” (разбира се, напълно безплатно) по някое блогърско писание – което им хареса и което им уйдисва да си вържат страничката. В неделя ще се види началото на системния подход към събирането на антологии от най-доброто в блог.бг

 

За това, че списанието е налице трябва да се благодари на Владимир Качаклиев и на Кирил Кирилов:

 

Кандидатът за кмет – Теодор Дечев, естествено няма да пропусне да се види с останалите блогъри и техни приятели, които ще уважат премиерата. Използувам случая за да поканя и всички „Де зористи”, които още нямат планове за неделя сутрин !

Неделя, 18 Октомври 2009 11:59

Ипотпал плагиатите

от Ипотпал Апостолов

Изключително много се радвам, че вече има  и доста плагиати, които копират съдържанието ни или използват различни други методи, за да могат да ни сринат. Естествено, това е нещо очаквано, макар, че е против правилата на състезанието.

Ние обаче ще простим и ще гледаме напред. А всички, които крадат, пожелаваме им успех. Макар, че се съмняваме в него.

Понеделник, 12 Октомври 2009 18:11

Питай ме някое друго въпросче

от Ипотпал Oziris
Забелязвате ли, че някои от министрите продължават да се държат като Ники Кънчев? Появяват се често по телевизора и задават въпроси. Засега не предлагат парични награди. Или поне аз не съм забелязал. Дори не дават няколко варианта на верния отговор. Просто задават въпроси. И то така ги задават, че всички да останат с впечатлението, че отговорът е очевиден. Да, ама той не е. Резултатът е, че мъглата не става по-малко мъгла.

Време е за пример: социалният министър Тотю Младенов зададе публично въпроси към предшественика си Емилия Масларова – защо е договорила проекти за повече пари от бюджета, защо предварително са изхарчени пари, предназначени за цялата година, защо е имало странни и скъпи проекти? Някой интересува ли се от отговорите на Масларова? Едва ли. Тук няма нужда от полемика – или има факти, или няма. Или има нарушения, или няма. Както знаете, документите по "Красива България“ вече са в прокуратурата. Но задаването на риторични въпроси пред медиите, чийто отговор никой не очаква, е прекалено популистко дори и за българските граждани.

Премиерът Борисов пък поиска да дебатира с цялото правителство на Станишев. А онези взели, че приели. Извинявайте много, ама подобно шоу не ни е необходимо. В спора не се ражда истината. Всичко трябва да бъде извадено на масата и нека тогава и прокуратурата, и гражданите да преценят. Но размяна на въпроси, чийто отговори също са въпроси, е само ефектно, но не и ефективно. И напомня на онзи професионален виц – какво означава обективна журналистика? Ами, когато някой каже, че Земята е кръгла, ти веднага да намериш друг някой, който да твърди, че е плоска.

А като толкова много въпроси задават, защо няма нито един въпрос към ДПС? Защо няма въпроси към Емел Етем, към Джевдет Чакъров. Или те не са били изобщо министри в предишното правителство, или пък са светци. Нямам друго обяснение.

Целият този цирк започва да омръзва. Прав е премиерът Борисов, когато каза, че Станишев трябва да помълчи. Но пък не е прав, когато призова за дебати между ГЕРБ и БСП. Изборите отдавна минаха и размяната на ефектни реплики дойде в повече. Ако ще вкарват някого в затвора – да го вкарват. Ако ще правят реформи – да ги започват. Все пак вече сме средата на октомври.

 

С тримесечните сметки се пестят пари за две подстанции, изчисли новият шеф на компанията в България

l_136712Клиентите на ЧЕЗ България ще са ощетени от връщането на месечното отчитане, тъй като компанията вместо да инвестира в оправянето на мрежата, ще трябва да даде парите за инкасатори и софтуер, ако Върховният административен съд (ВАС) се произнесе в полза на решението на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) от октомври 2008 г. за премахване на тримесечното отчитане в Западна България. Това заяви на първата си пресконференция в понеделник новият регионален мениджър на чешката компания за България Блахослав Файмон. От 1 октомври той замени на поста Любош Павлас, чийто мандат изтече.

Тримесечното отчитане бе разрешено от ДКЕВР в края на 2007 г. чрез промяна в общите условия на електроразпределителните дружества с клиентите им, но само ЧЕЗ експериментира и въведе по-дългия срок на засичане на електромерите от май 2008 г. Само пет месеца по-късно след силната негативна обществена реакция регулаторът реши да върне месечното отчитане, но ЧЕЗ обжалва пред ВАС. Мотивът на дружеството е, че новата промяна в общите условия е наложена от ДКЕВР без да е спазена процедурата по обществено обсъждане. На 15 октомври петчленен състав на съда ще заседава по проблема и най-късно в 30-дневен срок ще се произнесе с окончателно решение по казуса.

"Как да махна с лека ръка и да се откажа от 10 млн. лв., които вместо да се вложат в мрежата, която има сериозна нужда от инвестиции, ще отидат за месечни фактури и инкасатори“, каза Файмон. "Премахването на тримесечното отчитане е равно на две подстанции в София“, допълни той. По думите му интерес от месечното отчитане на електромерите имат само фирмите за отпечатването и доставката на фактурите, но не и клиентите.

Файмон коментира, че в същото време регулаторът, за да задържа цените на електроенергията, им разрешава едва 70 млн. лв. годишни инвестиции в мрежата при заявени от дружеството 90 млн. лв., а реално нужни 110 млн. лв.

“Регулаторът има право да утвърждава цената за пренос и инвестиционната ни рамка и, ако ние се движим в тях, наш избор е да обсъдим с клиентите договорните си отношения“, коментира Файмон. Той заяви, че си поставя за цел именно подобряването на комуникацията с клиентите. “Това че някой не е обяснил на хората както трябва ползите от тримесечното отчитане не значи, че трябва да се отказваме от идеята“, допълни новият регионален шеф на чехите, посочвайки, че европейската практика е за отчитане на шест месеца дори веднъж годишно.

Мениджърът на ЧЕЗ на няколко пъти акцентира върху това, че ДКЕВР действа в ущърб на клиентите, а компанията защитава техния интерес и че потребителите вече имат възможност сами да си избират размера на месечната вноска до засичане на реалната консумация.

Файмон не се ангажира с коментар как компанията ще постига баланс между инвестициите и цените на тока, които трябва да предложи от юли следващата година, посочвайки лаконично, че работата на ДКЕВР е да прецени приемливостта на тарифите и инвестициите. “Ние инвестираме повече от определените ни от регулатора рамки, но това не може да продължава дългосрочно“, допълни той, подчертавайки, че осъзнава сложността на този въпрос.

Стани Ипотпал Блогър

Последни статии

Летни гуми